Предразсъдъци

Днес ще ви запозная с модерният "български мъж". Единят ще го нарека Гошо. Той е на скромните 26 години и работи в големият град. На село Гошо е най- желаният ерген. Има къща, има ниви, има животни и мирише отдалече на работа. До тук нищо лошо. Гошо може единствено да говори за "Кецане", защото просто не вижда нищо друго смислено в живота си.
Харесва 16 годишни да отбележим слаби селски пръчки.
Когато се срещнах с Гошо, той не ме отрази защото съм над 60 килограма. Нямаше какво да си говори с мен, защото аз четех книги а той вестници. Не се кецах за добър ден, а той започна да ми разказва цялата си автобиография, къде, кога и защо.
Сега обаче Гошо си има 100 килограмова приятелка, която го носи на ръце. Гошо си е същия ръб, но поне е разбрал че добротата и уважението нямат общо с килограмите.
От другата страна е Иван, които е на 36 годинки интелигентен, стегнат и приятен мъж. Иван за всичките си 36 години още не е разбрал, че една жена е много повече от парче месо.Един ден ми каза "Големият ти бюст не те прави жена!".
Иване, щом коментираш моя бюст значи си го забелязал. А това дали съм жена или не ти с твоте самотни 36 години едва ли вече правиш разлика кое е жена и кое не.
Градското и селското момче. Кажете ми кое е по-добро?

Кaренцето горе в дясно поредното позитивно послание.

Позитивното около нас

Ще започна една инициатива в това мое малко пространство. Ще споделям различни цитати от блогове, които чета редовно или такива на които просто попадам по една или друга причина. Искам да ви покажа, колко много истински, истински и красиви мисли споделят хората. Неща над които имаме причини да помислим да промени или просто ни карат да се усмихнем.
Не обещавам, че ще го правя всеки ден, или всяка седмица, но ще го правя всеки път когато нещо ме подтикне да си се почувствам по-добре.
Вие само не се отказвайте да пишете и да споделяте. Знайте, че успявате на промените поне миг от живота на някого някъде.

Каренцето е горе в дясно.

Когато светът се промени

На улица "Разбити сърца" на ъгъла с булевард "Раздяла" имаше Бар. Посещавах го често и всички знаеха, че пия мартини, но винаги се изненадваха, колко много мога да изпия. Там светлината беше приглушена и за това ми харесваше. Никой не можеше да забележи огромните торбички под очите ми от недоспиване. Нито следите от засъхнали сълзи по бузите ми. Алкохолът винаги беше силен и евтин, почти притъпяваше онази толкова дразнеща болка, която идваше някъде там от онзи край на гърдите ми, където до колкото имах спомен трябваше да има сърце.
- Хайде де !- ще кажете. Все едно не се е случвало на всеки един.
- Е да случва се!- ще ви отговоря. Но се случва веднъж, а не всеки втори четвъртък в месеца. Все едно се беше превърнало в традиция някой да ме зареже.
Вече дори не питах защо. Просто пращах поредния по пътя му, а аз тръгвах по познатия булевард към бара. Към позната ми чаша с горчиво питие.
Поредната студена и дъждовна вечер всичко се промени. Тогава, когато най - малко съм очаквала се появи Той. На пустата улица пред дома ми на която имаше високи липи, от които през пролетта се носеше силен и ведър аромат. Той ме спря. Усмихна се и ме попита за някакъв адрес. Аз объркано му отговорих нещо, гледайки право в прекрасните му очи.
До ден днешен продължавам да ги гледам. Днес живея на улица "Любов" и само от време на време чаша мартини ме връща към бледия спомен от онези дни.

Един поздрав!

Ако има човек за когото да кажа, че ми е приятел то това си Ти.
Така че Роса Мария пожелавам ти тази година да откриеш човек, който да разбере по- добре от мен колко невероятна си!