Когато живота е теория!

Днес ще разгледам един интересен образ.
Такъв чиято самооценка е някъде в небитието.
Персонаж, чийто живот се води розов балон. Никога ама никога с нищо сам не се е оправил. Цял живот или са родители, или са приятели или е просто някой. Никога не се е изправил срещу реалноста да я види хубаво и да я прецени. През това време обаче е компетентен.Живота му е просто една теория, защото и проблемите са просто на теория. Всяко решение е предпоследно! Винаги за всичко другите са виновни. Персонажа е добре познат като"никога незнам какво искам , ама ти само да ми кажеш , че не искам".Т.е едно голямо дете.
Защо от къде идва подобно поведение?
От фалшивото самочувсвие и сигурност която всики създават. Как после този човек ще оцелее, как ще се бори? Той е научен да е нагъл , никой никога нищо не му отказва. Така че с наглоста си ще просперира. Всичко е просто вятър от емоции и глупости. Лошото е че поради факта , че проблемите се създават от скука, никога не се знае каква тъпотия ще измисли. Спора винаги става глобален, защото никога не е само между двама човека. Персонажа вкарва поне още трима, които да заемат позиция. Разбира се това точно е горепосоченото търсене на сигурност. Накрая те е скарал с поне 5 ма човека, и те е оплюл поне пред още 60.
Как да се действа? Аз лично си признавам, незнам какво да справя с ткива хора. Опитах с добро.Опитах с лошо. Опитах с игнориране. Но персоната натоварва, защото трябва да се прави на интересен. Демонстрации от рода "Виж ме колко съм ти ядосан", "Сега ще ти покажа , как мене всички ме обичат".

Не съм сигурна, че добре обясних , но аз така го усещам.