Пораснах !

Седя си на онзи стар площад в неделя. На едно забравено място и гледам,колко се е променил. Старата върба пред кметството вече я няма. На нейно място има някакво кафе с люлки. Поглеждам надолу по улицата и си спомням, как преди цялата улица беше опсипана с люлак, сега виждам само високите огради на още по високите къщи. Деца на по 15 с цигарка в ръка минават бавно по площада и псуват, а преди вървяхме с по някой ластик и просто се смеехме или си разказвахме вицове.
Пристига една кола, която ми е безкрайно позната. Слиза един млад мъж, който не съм виждала от много години. Коленете му вече не са обелени, нито има прашка в задният джоб, няма го и онзи блясък в очите. Беше преди време градините,улиците, дърветата свободата бяха наши. Той беше ужасно палав, постоянно измисляше някякви дивотии. Научи ме да карам колело, подари ми прашка, научи ме да се катеря по дървета и което е по важно да слизам. Сега стоеше пред мен друг човек, онзи мой другар в игрите и белите го нямаше вече. Седеше мъж с кутия боро, със скъп часовник гледаше ме и се усмихваше... исках да го прегърна и просто да му се зарадвам , но успях да получа единствено едно строго ръкостискане. Нямаше го онзи плам , онзи хъс към живота, беше се променил. Седна до мен. Нямаше какво да си кажем...
И аз не бях същата.... загубих се някъде из София... загубих малкото момиченце което тичаше след пеперудите и джапаше в локвите.
Мина едно дете с колело и в този момент се разсмяхме,започнахме да се закачаме както преди да се гоним, по площада. До вечерта седяхме на пейките и говорехме говорехме.... Отново бяхме деца..........

Спомен с мирис на лято...

Предупреждавам, хората които очакват да прочетат някоя пикантна история за плаж,вълни и див секс да прехвърлят някъде по другите публикации и да видят евентуално дали има нещо за тях. На тези които останат и прочетат цялата статия ще кажа "Сега се отпуснете и се върнете в годините на обелените колене и карането на колело"!

Едно тихо и спокойно място скрито в полите на Балкана. Отварям очи, оглеждам се чувам птиците, шума на листата на старата череша. Пак съм заспала в хамака, който баба всяка година връзваше специално за любимата си внучка.(ако от това не сте се сетили за бабите си, сега е момента да ги зарадвате като им се обадите, така както те са ви раздвали със всякакви вкуснотии, когато сте били малки). Често заспивах навън под черешата , след като цяла сутрин съм тичала по улиците с децата. Сега като погледна колената си все още виждам белезите от раните.
Ставам , хапвам задължителната следобедна закуска и пак навън. Поредната градина от която ще краден плодове.. никога няма да забравя колко сладки ми бяха още съвсем недозрелите зелени ябълки. В София никога не съм правила бели, нямаше как и къде,но там беше моето царство. Там се шляех, играех бях свободна. Спомням си , колко много се радвах на козите на комшииката. Баба никога не е имала стока(така се наричат животните на село) но комшиите имаха и аз всяка вечер ги посрещах. Сега не обичам животните нито малките, нито големите безразлични са ми. Вечер до къно игри , бели седяхме на улицата и се смеехме...

До ден днешен обичам да ходя там, но много рядко. Времето там спира..... решено е днес е петък заминавам. Отивам на хамака под старата череша.....