Пораснах !

Седя си на онзи стар площад в неделя. На едно забравено място и гледам,колко се е променил. Старата върба пред кметството вече я няма. На нейно място има някакво кафе с люлки. Поглеждам надолу по улицата и си спомням, как преди цялата улица беше опсипана с люлак, сега виждам само високите огради на още по високите къщи. Деца на по 15 с цигарка в ръка минават бавно по площада и псуват, а преди вървяхме с по някой ластик и просто се смеехме или си разказвахме вицове.
Пристига една кола, която ми е безкрайно позната. Слиза един млад мъж, който не съм виждала от много години. Коленете му вече не са обелени, нито има прашка в задният джоб, няма го и онзи блясък в очите. Беше преди време градините,улиците, дърветата свободата бяха наши. Той беше ужасно палав, постоянно измисляше някякви дивотии. Научи ме да карам колело, подари ми прашка, научи ме да се катеря по дървета и което е по важно да слизам. Сега стоеше пред мен друг човек, онзи мой другар в игрите и белите го нямаше вече. Седеше мъж с кутия боро, със скъп часовник гледаше ме и се усмихваше... исках да го прегърна и просто да му се зарадвам , но успях да получа единствено едно строго ръкостискане. Нямаше го онзи плам , онзи хъс към живота, беше се променил. Седна до мен. Нямаше какво да си кажем...
И аз не бях същата.... загубих се някъде из София... загубих малкото момиченце което тичаше след пеперудите и джапаше в локвите.
Мина едно дете с колело и в този момент се разсмяхме,започнахме да се закачаме както преди да се гоним, по площада. До вечерта седяхме на пейките и говорехме говорехме.... Отново бяхме деца..........